Продажбите на мобилни устройства биха могли да се увеличат значително. Това означава повече пари, повече бонуси и заслужено признание. Начинът да бъде постигнато това е пряко свързан с продавачите и е само в техните ръце. Те могат да постигнат желаните резултати с цената на едно съвсем обикновено усилие - да изтъкват ползите от устройството за конкретния клиент. Така те изоставят ролята си на суховат декламатор на характеристики и осъществяват истински контакт с човека пред тях. Това ще им даде възможност да стигнат по-лесно до нуждите на клиента, ще им спести време и ще увеличи многократно вероятността за продажба.

За целта може да бъде изоставен подходът с изброяването на функциите. Служителите в магазините могат да говорят на език, близък до този на редовия клиент. Нека HSDPA не бъде безлично съкращение, а любима песен. Нека A2DP бъде модерно удобство. Нека “специалистът” в униформа не гледа отвисоко обикновения човек. Ако успеем да постигнем такъв диалог с клиентите, ръстът в продажбите ще е логично продължение на един естествен процес. Процес, в който за клиента остава удовлетворението от полезната покупка, а за продавача - повече продажби, по-високи бонуси и заслужено признание.

Имало някога едно място, където живеели много зелени крави. Те всички отглеждали червен пипер и се занимавали с латино танци на аматьорски начала. Техния цар се казвал Йордан и се чудел как да пробута дъщеря си на някой за жена. Кравите очевидно не ставали за тази работа, а хлябът поскъпвал постоянно. Един ден дошли група странстващи музиканти и започнали да продават гъби. Една от гъбите обаче успяла да избяга и започнала да тероризира близките села. По новините казали, че се очаква купеста облачност и царя съвсем се объркал. Тогава един от неговите съветници, който преди това имал колбасарски бизнес, му дал много мъдър съвет.

Не щеш ли царят го забравил. Два пъти седмично придворният градинар посещавал тайно принцесата и двамата се заснемали с любителска цел. Понякога присъствала и една крава със снопче червен пипер. Когато и ставало унесено, принцесата хапвала малко от този червен пипер, но царят и забранил. Казал и ” Ти още малко и оцет ще вземеш да пиеш!”. А тя му казала “Аз да не съм луда!?”, а той и казал “Днес май няма да вали.”

И тогава двамата решили да организират конкурс, да идват разни хора и да се пробват да спечелят една игра и ако я спечелят, ще се оженят за принцесата. Дошли разни претенденти от къде ли не и царят им обяснил правилата: ” Всеки участник е от някой отбор и тича по едни стълби. Като стигне края на стълбите, друг участник му подава кофа с вода, в която плува бурканче лютеница. Участниците нямат право да ядат от лютеницата, освен ако нямат дървена лъжица и кутийка кибрит. Другите им съотборници през това време носят голяма маса, върху която е закрепена кора с яйца. Участникът с кофата трябва да успее да счупи пет от яйцата, но да внимава да не се засичат по диагонал или напречно. Всеки от кандидатите получава жокер - разтворима супа, която няма право да използва, преди да е счупено второто яйце.”

Един много беден и неграмотен момък спечелил и царят му дал дъщеря си за жена. Всичките стълби били омазани с лютеница и яйца и един от съветниците на царя го посъветвал нещо много мъдро. Някакъв човек обаче обрал всичката лютеница и всичките яйца и ги забъркал в един казан и така бил измислен миш-машът.

Често ме питат защо ходя с този измачкан дъждобран. Не отговарям, разбира се. Просто взимам чаша вода и я изливам върху главата си. Понякога се навъртам около кофите с боклук и надничам вътре. Дори ако нямам пръчка наблизо, а съм видял нещо по-лъскаво, бъркам с ръка. Ходя бос, когато имам възможност, а видя ли локва - нацапвам вътре с двата крака. Обичам да си губя времето - седя и гледам в една точка. Или в много точки, което е далеч по-лесно.

Преди около два месеца напуснах работа. Една нощ оставих служебния си телефон и всичко останало в офиса и повече не се появих. От вкъщи взех една купчина дрехи, натъпках ги в един сак и отогава не съм се завръщал там. В началото не знаех какво съм решил да правя. Преспах една нощ в едно кафене. Следващата си намерих няколко удобни кашона. Занесох ги в Южния парк. Там, малко встрани от основните маршрути има нещо като езерце с пейка до него. Мястото е под нивото на пътеката, стълбите са сравнително по-стръмни и почти никой не слиза до там. Налага се все пак да крия кашоните през деня. Сутрин ям в някой стол с парите, които са ми останали. Не се притеснявам, че ще свършат. Годините работа са ме научили на толкова неща, че все ще припечелвам за обяд. Открих, че ако поддържам спретнат външен вид, мога да се къпя в разни спортни центрове.

Често засичам разни познати. Обикновено разпитват какво правя. “Издишвам” им отговарям аз. После добавям “Вдишвам”. Понякога се улавям, че мисля за по-сложни неща. Тогава се изправям на ръце. Настроението ми веднага се оправя.

Един ден ме видя един колега. Настоя да отида с него у тях - тристаен апартамент на десетия етаж в Люлин 5. Настани ме в дневната си - лъскава голяма зала с прозорци с дограма, окачен таван, подово отопление и регулируемо осветление. Даде ми свои дрехи и ми включи кабелната си телевизия. Преди да си тръгна се изпиках на пода му. След това една нощ се видяхме на улицата, но той ме отмина с отвращение.

Говоря на много хора. Постоянно говоря на хората. Повечето решават, че ще им искам пари и бягат или се държат грубо. Нямам против. Не държа някой да ме слуша.

Не знам какво ще правя по нататък. Не знам дори, какво ще правя утре. Пиша ви това, за да не се притеснявате за мен. Ако искате да се видим, ми оставете съобщение при човека с пуканките пред НДК. Просто му кажете, че е за оня с дъждобрана. Той ще се сети.

Ако има нещо, с което може да се запомни изминалата година това определено са организираните протести. Тази година те бяха повече, по-силни и по-аргументирани от преди.

Като най-успешна би могла да бъде определна стачката на шофьорите от градския транспорт. Бърза, предизвикваща солидарност, с ясно предявани искания и строго организирана. Тези силни страни извиха ръцете на несъгласните и стачкуващите постигнаха своето. За разлика от автобусаджиите, колегите им бакшиши демонстрираха нещо съвсем различно - тяхната блокада бе открита проява на сила и не целеше нищо конкретно. Това веднага предизвика съответната негативна реакция в общественото мнение, но тя бе толкова безполезна, колкото и самия протест. Третата голяма работническа стачка - тази на учителите - закъсня твърде много. Правителството умело я парира и провлачи. Накрая виновни излязоха самите учители. Слабата им организация и погрешният момент ги обезоръжиха съвсем и осуетиха подобни искания и от други браншови организации.

Еко-протестите за съдбата на Странджа също допринесоха за неспокойната за властта година. Добили широка популярност сред студентите от Софийския университет, те бяха далеч по-модерно организирани. Заради широкия отзвук към тях се присъединиха и различни други организации. Внезапно изникна дори набързо сформирана екологична партия с огромен бюджет за реклама.

Торент-партия не бе създадена, но протест срещу полицейщината в Интернет имаше. Той дойде като отговор на дълго провеждана PR-кампания. Целта бе да се убедят пенсионерите във вредата от тракерите. Това трябваше да се постигне с плакати на голи скулптори и театрални актьори.

Окупацията на Суходол започна наново с края на годината. Този път новоизбраният стар кмет и правителството пратиха няколкостотин жандарми в квартала, за да осуетят недоволствата от отварянето на сметището. Годината бе поучителна за властта и тя намери оптималната рецепта за тези проблеми - жандарми и медии. Едните действат на място, а другите размиват общественото мнение, докато накрая то се настрои срещу протестиращите.

Нормално е властта да се окопава все по-ожесточено и професионално. Това, което предизвиква интерес обаче е все по-силното желание за солидарност и открито гражданско мнение. Това желание бе толкова силно, че в един момент дори група медии успяха да го яхнат чрез кампанията си срещу Либия.  Информационното общество все по-ясно показва лицето си и България. Истинската борба постепенно ще се измести от улицата в мрежата. Репресиите на ГДБОП бяха първите опити на властта да опознае тази все още неизяснена за нея територия. През 2008 логичният резултат ще бъде да се ограничи максимално анонимността и да се разшири мониторинга в Интернет. Също така ще са необходими и зрелища за недоволния народ. Предстои да видим какво ще ни измислят.

Чакам на светофара. Покрай мен се чуват някакви неистови писъци. Обръщам се и виждам полицейска кола. Около нея насъбрани четири униформени и няколко цивилки. Две от по-здравите униформи пъхат човек в служебната машина. Той се гърчи и крещи за милост. По някаква тъпа привичка, това дори не би ми направило впечатление. Свикнал съм с кухата полицейщина на пазарджишките възпитаници, така че и това щеше да мине покрай мен без дори да запомня какво съм видял.

Тогава към мен се придвижва една от цивилките. Подава ми служебна карта. Иска моята личната карта. Да съм отидел като свидетел на местопрестъплението, за пет минути. Тръгвам след него към останалите милиционери, които явно не са наясно какво да правят, докато го няма. Трима едри мъжаги и една лелка са в униформите, а някакви цивилки щъкат около тях. Всички гледат съдбовно, все едно сега ще ми разкрият разфасован труп със зашити крайници.

Самото местопрестъпление представлява кутия цигари Пал Мал върху капака на кола. Цивилката отваря кутията и показва “саморъчно свита цигара с тревиста маса” между другите цигари. Човекът бил спрян за проверка и в него е намерено доказателството. Какво ще стане сега с него, питам. Ще си понесе последствията, отговаря цивилката. После, разбрал въпроса ми, допълва, че в България все още не е позволена употребата на марихуана.

Разписах, че съм видял ССЦТМ да бъде опакована като доказателство и тръгнах.

Следователят е добре запознат, че по света това, което е направил този човек не е престъпление. Теоретично би могло да му е неприятно, че причинява това някому. Е, той си изпълнява задълженията.

Познавах един курсант от школата в Симеоново. Той често пушеше трева, понякога продаваше кокаин. Еди ден го попитах какво ще стане ако му се наложи да арестува някой, заловен с малко трева. Той ми отговори “Ще го арестувам, разбира се”.

Днес говорехме за възможността КАТ да взима пари, за да обслужи някого с предимство. Може да е легализирана корупция, но поне държавата ще взима някакви пари, каза някой. Навсякъде има проститутки, но държавата не взима нищо от проституцията.

Чудя се, къде съществува повече държавата - в главите на ченгетата или в разбиранията на “обикновените хорица”. И двете категории ми изглеждат еднакво неприятни, ако бъде засегнато чувството им за държавност. Времето ще покаже.

Днес отново релаксирах стабилно. Което ми напомня една от любимите ми приказки. Тя се разказва за един човек, който обикалял из пустинята със своята камила. Пристигнал в малък оазис и забелязвайки един местен жител се приближил и го помолил за вода. Слязъл от камилата, отпил от предложената му делва и си пресипал за из път.

- Мога ли да ти помогна и аз с нещо, преди да тръгна?

- Да, - отговорил младия мъж насреща му - имаме спор в нашето семейство. Аз съм най-младият от трима братя. Баща ни умря наскоро, и всичко което ни остави е малко стадо камили. 17 камили. В завещанието си е записал, че една втора от тях са за най-големия ми брат, една трета за средния, а една девета са за мен. Как обаче да разделим стадото без да разсичаме камилите? Живи са далеч по-ценни.

Пътникът помолил домакина си да го заведе в дома му. Когато влезли, там били и другите двама братя, които спорели за стадото.

- Чакайте, - прекъснал ги пътникът - аз ще ви помогна. Имам една камила, така че ще ви я дам като подарък. Така, когато вече имате 18 камили, една втора отива при големия брат - това са 9 камили. Една трета отива при средния - това са 6 камили. Една девета ще е за най-малкия - 2.

- Но това прави 17!? - казал някой от братята.

- Да, по-щастливо стечение на обстоятелствата остава една излишна камила. Ще я приема с благодарност като отплата, за това че ви помогнах преди да продължа по пътя си.

Така и направил.

За няколко месеца бях мениджър. Покрай мен имаше още доста мениджъри, но и аз се бутах между тях и го раздавах мениджърски. Ходех забързано накъдето и да съм тръгнал, хвърчах от среща в среща и постоянно говорех с този или онзи по телефона. Пишех в един тефтер задачите си за деня и ги отмятах една по една. Оставах до късно на работа, за да свърша това онова или заради някоя от важните срещи.

Сега вече не съм мениджър. Денят ми протича приятно и спокойно, без да бързам за никъде. Говоря по телефона само с когото аз искам. Лягам си късно, само за да се забавлявам по-дълго. Поуката от това ми преживяване е, че щастието явно не е в мениджмънта.

В приказката за мениджъра се разказва, за това че един мениджър летял с балон над земята и постепенно се загубил. Снишил се, защото забелязал някакъв силует долу на полето и решил да го попита за местоположението си.

- Можете ли да ми кажете къде се намирам в момента? - попитал той човека, когато се доближил достатъчно.

- 56 градуса северна ширина и 35 градуса западна дължина - отговорил човекът отдолу.

- Ама Вие да не сте IT специалист? - попитал мениджъра

-Да, как познахте?

- Ами дадохте ми много точна информация, но представена по този начин тя никаква работа не ми върши.

- Аа, а Вие сигурно сте мениджър.

- Така е, Вие как познахте? - учудил се мениджърът.

- Ами издигнал сте се благодарение на въздуха, не знаете къде сте, нито накъде отивате. Смятате, че съм длъжен да Ви помогна, а накрая за неуспехът Ви е виновен всеки друг, но не и Вие самия.

може

Вместо лачени баварци и мерджани истинската гъзария е да се влачиш с багер. Всеки турбогъзар ще си има собствена машина чудовище. Ще си я паркира пред тях. През деня пали и запрашва накъдето му видят очите. Ако нещо се ядоса винаги може да пусне в употреба допълнителните аксесоари. Все едно да ходиш с пистолет. Имаш го, но го използваш в краен случай. Така и той ще си има оръжие срещу задръстванията, но няма да го използва. Освен ако не е пиян и не разчита на солидни връзки. Да завършиш багеристки техникум, тогава би било все едно си минал митничарския. Във филмите Джеймс Бонд щеше да вилнее с най-хитовия багер.

Самите багери биха имали куп откачени екстри - блутуут в копача, за да можеш да го управляваш дори без да си в кабината, гласови команди и други такива бръмчалки за болни мозъци.

Ако багерите бяха на мода, обаче тракторите щяха да им дишат във врата.

Най-хубавото на това, Боб Марли да е кмет е не, че точно той би бил такъв, а това, че хората са избрали него. Защото това ще говори, че те са достатъчно освободени от кухи предразсъдъци и слепи партийни пристрастия, за да видят човека. За жалост ние твърде често гледаме света пречупен през изкривения мироглед, който сме си налагали от деца. Говорим с омраза за хора, които не познаваме. Отвращаваме се от неща, за които не знаем нищо. Твърде много се доверяваме на едно излишно сетиво, каквото е чуждото мнение.

Ако Боб Марли беше кмет щеше да е ясно, че сме попаднали в паралелна реалност.